Силата на Майката – въпроси за размисъл

Представяне на работата на Клер Лопринци - традиционна акушерка и дула, асистираща при домашни условия - няколко истории;

разказ на една майка "Моето прекрасно раждане" - изключително вдъхновяващо!

 

 

 

Откакто човечеството съществува, силата на майката е тази, която дарява живот. Чрез Майката животът продължава, преминава от едно тяло в друго, размножава се. И така от самото начало на човечеството - стотици хиляди, а според някои източници и милиони години...

Но какво се случва в последния век?
Технологическият прогрес навлезе и в тази сфера, като напълно отне Силата на жената, направи я неквалифициран пациент,  връчи цялата отговорност на докторите и апаратурата, под мотото „Докторе, направи го ти! Аз не вярвам, че мога да се справя! Страх ме е и от болката и от това, че може нещо да се обърка. Ако може да ме няма докато раждам, най-добре.”

Ето и причината раждането с Цезарово сечение да се вдигне до близо 40% от ражданията  - не основателните медицински показания, а страхът. Страхът, че може нещо да се обърка - а така играем на сигурно. Страх, който се подхранва от всички посоки, най-вече от Системата на „здравеопазването”, която отдавна се е превърнала в Пазарна система, при която от Цезарово сечение просто се печели по-добре. Но какво губим ние жените при тази мнима сигурност?

Невъзможността на жената да изживее кулминацията на този процес, за който тялото й се е готвило девет месеца, да дари живот в пълно осъзнаване и да изяви своята първична сила психологически отрязват достъпа до дълбоките нива на нейната природа. Удоволетворението след естествено раждане е нещо много различно от усещането, че някой друг е свършил тази работа. Важно е как жената ще изживее раждането, то е свързано с нейното самосъзнание като жена, с дълбоката й сексуална природа и пластове, които са отвъд съзнателната част от Аза – в първичната дълбинна природа на Дивата Жена, чрез която живота се е предавал от поколение на поколение. Света на архетиповете. За раждащото се дете това също е от значение - как ще бъде родено.  

Къде е отишла Силата на Майката?
Защо жената все повече губи своята естествена способност да ражда по естествен път, защо патологията при раждането, секциото и усложненията се случват все по-често, а страхът завладява пространството на съзнанието? Не му ли даваме твърде много от себе си, от живота си, от мечтите си? Защо?

Тези въпроси, а и още много други възникнаха в мен, при подготовката ми за моето трето раждане. Този път бях решила да се изправя срещу този страх, да го погледна директно в очите, да се срещна с него, за да мога да се отделя и разгранича от неговите владения...

Защото този път бях решила да се отдам на силата в мен, на инстинкта на Древната дива жена, която нямаше нужда от всички тези апаратури, монитори,  анестезии и пр., от сигурността на болниците и лекарите.  Исках да родя в къщи, без ненужна намеса, без да ми определят как да раждам, без да ми вкарват чужди вещества и хормони,  без да отнемат детето ми веднага след раждането, да мога спокойно да се оставя на инстинкта да ме води, да се отпусна на Родовия Поток и най-вече да се доверя на Разумността на Вселената, в която всичко се случва така, както го сътворим.

За тази моя лична опитност може да прочетете в "СПОДЕЛЕНО" - "Моите раждания", където съм описала и трите си раждания - двете първи в болницата, третото - у дома, а сега и тук давам пространство за представянето на една жена, която дълбоко уважавам и с която съдбата ни срещна, неслучайно.

Клер Лопринци - традиционна акушерка и дула.

Клер Лопринци е традиционна акушерка вече 30 години. Тя е от линията на сицилианските акушерки, като е обогатила своята практика и с познанието на индианските и афро-американските традиции в акушерството. Провежда семинари и обучения, насочени към естественото раждане и асистирането му. Водела е ражданията на повече от 600 бебета при домашни условия, с нито една загуба на майка и дете. Мисията и е да помага на жени от различни етнически култури да се възвърнат към естественото раждане, да възвърнат своята сила и способност да раждат своите деца без опиати, без вмешателство,  в името на едно по- здраво бъдещо поколение.
Майка е на три големи вече деца, които е родила сама в дома си, понастоящем всички работещи в сферата на образованието и медицината.  Също така упражнява природолечение и акупунктура. Обича да работи за мира в света, вярвайки, че децата родени с мир,  ще израснат приятели на мира  .

 

Научих за нея от мой познат, който бе присъствал на неин семинар в Гърция и който ми даде запис от него, за да я видя. Впечатлих се и започнахме кореспонденция по нета. Тъкмо бях научила, че съм бременна, за трети път. Споделих и своето съжаление, че тук в България няма акушерки като нея, защото след последното ми раждане никак не ми се ходеше отново в болница. Ама никак...А тя каза "Че ти нямаш нужда, можеш и сама". За мен това направо бе еретична мисъл - как така сама, това никога не ми бе хрумвало... Пък после се позамислих, всъщност, защо не? Защо въобще ми трябваше да ходя в болницата? Особено последния път, това направо си беше противопоказно - да се мъча да стигна до там, въпреки болките, при които всяка крачка си е живо мъчение, да се друсам в колата и всяка дупка в асфалта да я усещам като раздиране в утробата си и пристигайки там да трябва да общувам с разни сърдити и груби хора, които ми правят "услугата" да ме изродят с присъщото им невежо отношение към живота... Защо? Вместо да си създам комфорт и спокойна обстановка и да дам живот по начин, адекватен на цялото ми същество и душевност. Колкото повече се размислях, толкова повече виждах абсурдността на цялата тази болнична система, при която трябваше да бързам да ходя някъде, където да се чувствам задължена да раждам по начин, режисиран от други, които въпреки докторските си титли, едва ли бяха компетентни за действителния процес в моето тяло и психика. И така, тези размисли се множаха, развиваха, до съответното решение и реализация, за които съм благодарна преди всичко на Клер, тази вдъхновяваща дребна женица с мощен дух и излъчване.

През изминалата 2008 г. тя прие поканата ми и ни гостува в България, като посвети една седмица с интензивна дейност - семинари с бъдещи майки, медийни изяви, срещи с професионалисти, с идеята да станем част от международното движение на жените, отстояващи правото си да раждат по естествен начин, в естествената им среда... От тогава насам ни гостува всяка година, обикнвено юни, като дори тази година - 2010 помогна "по случайност" на едно домашно раждане във Варна.

Писмата, които публикувам тук, са писани от жени, родили с помощта на Клер Лопринци - с пожелание някой ден и ние в България да имаме своята Клер... като начало, ето няколко думи от нея:

"Благодарна съм на моята сицилианска нонна затова, че тя е съхранила семейната традиция за раждане в къщи. Щастлива съм, че аз също оживих тази традиция и родих и трите си деца в къщи. Като акушерка, имам отговорността да помогна на всяка жена и бебе да се родят естествено, да ги запазя свързани с традиционните начини на раждане. Моят „инструмент” като акушерка са моите умения и двете ми ръце.Сега е времето да възродим древните родилни практики  и да  посрещнем децата на бъдещето в този свят естествено, с любов и респект. Мога да чуя как бебетата ни молят да се отнасяме към тях с най-голямото си уважение. СЕГА. "     Клер Лопринци-традиционна акушерка

 

"Раждането бе най-силната опитност за мен. Когато осъзнах, че енергията и силата на раждането е това, което ме плаши, а  не болката, станах способна да се отпусна в процеса, отваряйки се със всяка една контракция. Силата на раждането е толкова величествена и красива. Попаднах на едно специално място по време на моето раждане, където енергията на всяка раждаща жена преди мен  ме свърза завинаги с Великата Майка. Великата Майка е чистата любов, силата и красотата на всяка жена. Никога не съм се чувствала толкова Жена, както по време на моето раждане. Раждането на моята дъщеря Дейзи Джейд, събуди всяка моя клетка за живата  Великата Майка и отвори моето сърце. Днес, тази сила, тази красота, тази любов от моето раждане е с мен, където и да отида и ще бъде с мен завинаги."
Хедър

 

"Нямах идея какво идва. Дълбоко в себе си знаех, че нашето бебе ще дойде в нейното собствено време, когато е готово, но не осъзнавах колко силно ще е раждането.То завзе моето тяло и се чувствах извън контрол. Опитах да се движа наоколо, да заемам различни пози. Опитах да клекна, но не беше удобно. Болката дойде бързо и ме накара да забравя своето намерение да бъда силна и контролираща, спокойно раждаща майка. Почувствах, че се предавам. Помня, че казах: „Не мога да го направя...”Тогава и там, беше моята, акушерка, държаща ръката ми и гледаща ме дълбоко в очите. Когато я погледнех започвах да се чувствам по-добре. Тя ми изпращаше енергия и аз започвах да чувствам връзката си със Земята и с всички родили жени преди мен. Знаех, че съм жена и че всички хора на тази земя, за всички времена, бяха родени от жени. Без раждането няма живот. Почувствах силата на всичките тези жени, идваща чрез очите на моята акушерка и разбрах, че мога да го направя. Фокусирах се над дишането, фокусирах се над работата с контракциите, вместо да се боря с тях. Аз го правех. Раждането се случваше и нашето бебе премина своя път. Роди се в къщи на нашето легло. Красотата на този миг, на това време, ще бъде винаги с нас. Колко благословени бяхме да бъдем в комфорта и топлината на нашия дом."
Мередит

 

"Имаше много силна връзка между моето бебе и мен, особено, когато раждах. Одухотвореността на  мястото ми помагаше в раждането, във всеки един момент. Когато моята акушерка ми каза да говоря на бебето, аз го направих и го помолих да се роди. Имах визуализации, които използвах по време на моята бременност, всеки ден докато медитирах край морето. Почувствах, че моето бебе се обръща, така че да излезе от мен. Докоснах главата му, тя беше много ниско, но аз не бях сигурна кога да напъвам. Внезапно то ми каза: „- Качан (майко), избутай ме”. Не се страхувах да напъвам, тъй като моята акушерка ме придържаше с топли компреси отдолу и ме масажираше, тъй че си помислих: „Мога да го направя.” Беше бързо и лесно за мен. В момента, в който излезе главата, усетих най-хубавото чувство, дори по-хубаво от оргазъм. Тялото на бебето беше все още вътре в мен и тогава неговото топло, нежно телце излезе. Беше нежно и топло. Толкова прекрасно. От тогава мина много време, но си припомням това чувство всеки ден. "
Шоко

"1989. Бях на 23 години, развълнувана бременна в третия месец, когато се преместих в нова общност. Бях уверена, че искам да родя в къщи и срещнах Клер. Тя учеше бременните жени в моя клас за храненето, развитието на бебето, за това, през което преминават нашите тела и най-важното, как да раждаме по наш собствен, уникален начин. Три дни преди да родя, помагах на Клер при раждането на моята най-добра приятелка, държах я по време на контракциите, помагах с топли компреси, масажирах я и прерязах пъпната връв преди да и подам нейното прекрасно момиченце. Беше невероятно.
Водите ми изтекоха два дена по-късно. Моето бебе не беше слязло толкова, колкото Клер очакваше. Тя ме накара да лежа дълго време наляво, да дишам и да релаксирам. Прогресът беше бавен. Аз се разхождах по средата на нощта, една котка дойде от нищото и започна да се увърта около краката ми, скоро процесът започна. Бях готова да напъвам. Напъвах и напъвах, главата на бебето ту се появяваше, ту отново изчезваше. Клер ми каза да му говоря и аз му казах, че искам да го видя, че го обичам и че е много силен. Погледнах над корема си, между своите крака към Клер, тя беше обградена в колона светлина от тавана до пода. ...не се шегувам. Знаех, че всичко е под контрол и  два часа по-късно неговата глава излезе. Беше синя. Незабавно Клер стисна  пъпа ми и ми каза при следващата силна контракция СЕГА да го избутам ( по-късно разбрах, че тя е знаела, че някъде ( но не и около врата) пъпната връв е била намотана). Тя ми заповяда да го избутам СЕГА .Внезапно той се оказа в нейните ръце, пребледнял. Като в хореографен танц, всички се втурнахме в действие. Аз държах моето бебе на корема ми с главата надолу, потупвайки гърбът му от дупето до главата, Даниел му правеше дишане уста в уста, а Клер натискаше животоспасяващи акопресурни точки на крачетата му. Скоро той ИЗПЛАКА за живот. Даниел го държеше и люшкаше, докато се успокои. Почувствах се благодарна, че сме си в къщи, свързани с нашият нов син Макая. Винаги съм се чувствала уверена, знаейки, че той е добре. Пъпната връв беше навита стегнато около кръста му - два пъти. Ето защо той ме беше ритал само от едната страна напоследък. Въпреки това, той не е  бил в стрес, освен последните няколко контракции. Щастливият изход се дължеше на доброто подхранване (пъпната връв и плацентата не се разкъсаха), голямата подкрепа, информираност и вяра. За мен, преживяването на раждането е 80%  ментално и 20% физическо.Умът предизвиква преживяването. Аз съм вечно благодарна на Клер, затова че тя беше моят поддържащ водач, учител и скъп, скъп приятел."
 Карен Файн

 

"Когато забременях, не познавах нито една акушерка в моят район. С наближаването на термина ми, започнах да се страхувам. Страхът да имам раждане в болница беше най-лошия страх, който имах по време на бременността. Това беше страхът да отдам силата си на заобикалящия ме персонал в болницата, да упълномощя непознати. Дали тези непознати щяха да уважат моите вярвания, или щяха да ги пренебрегнат и заменят с протокола? Дали тези непознати ще оценят изключително важните моменти на първата връзка между родител и дете, или първото докосване на моето дете щеше бъде от ръка с гумена ръкавица?Дали нямаше да обърнат моето бебе с главата надолу и да го зашлевят под светлината на луминисцентните лампи? Дали щяха да отведет моето бебе в другата стая и да го увият със болнични чаршафи? Дали персоналът в болницата щеше да прояви любов към моето дете или това щеше да бъде просто още един работен ден за тях? Не можех да знам със сигурност, но не можех и да оставя шанса да бъда несигурна.
            Години преди нашата първа дъщеря да бъде родена, бях решила, че искам да раждам в къщи. Това е удобно място за отмора на моето тяло, място където моят ум може отдъхне, място където моите емоции могат да бъдат каквито и да са, ако имам нужда да проливам сълзи или да се смея силно. У дома аз се обновявам. Това е сигурно място за моето семейство и нашите церемонии. За щастие, се запознах с нашата акушерка Клер и оттогава знаех, че ни предстои прекрасна родилна церемония . Още първия път, когато говорих с нея моя страх изчезна. Не само че намерих любяща акушерка, но и политически съзнателна душа-спътник. Сприятелихме се и тя стана част от семейството. Тя бе загрижена за нас.  Направи ми толкова много масажи, че им загубих бройката. Тя хранеше моето семейство с био храни. Помогна ни да изградим своята увереност с думи на окуражаване и сила. Запозна ме с други майки и жени, които по-късно бяха първите детегледачки на нашата дъщеря. Клер оправда всички очаквания, които имах за ролята на акушерката в нашия живот. С нейна помощ нашето домашно раждане стана не само играждане на семейството, но и изграждане на общността. Моят съпруг бе първият човек, който подхвана  нашата дъщеря, положи я върху мен и тя престана да плаче, започна да суче. Светлините бяха приглушени. Тя се огледа наоколо и ни видя. Бяхме изпълнени с радост. Нямаше страх. Нашето активно астествено раждане бе гладко като река, която следва своя естествен път към морето. "                     Джиджи

 

"Вместо като за високо рисково, предпочитам да мисля за VBAC (вагинално раждане след цезарово) като свръх издържливост.
Съкровената връзка между жената и акушерката им позволява да превъзмогнат страховете, които блокират успеха. Изправих се срещу страховете си и преодолях задръжките си , за да се свържа със силата на раждането и същността на женското начало.
Аз съм успешно двойно ВРСЦ, защото се излекувах на физическо, емоционално и духовно ниво. Чрез холистични и традиционни методи осъзнах болката и срама от старите белези и родих с пълна вяра. В кръга на жените, докосвана от целебни ръце,  аз отворих сърцето си за възможността, че все още има надежда за мен. Повече от всичко на света исках да родя естествено. Първо трябваше да се върна към началото, към първото ми раждане и да погледна на случилото се с ясен поглед. После трябваше да направя същото и с второто си раждане. Поглеждайки назад, знаех, че мога да родя. Моята акушерка отразяваше моята сила и ме напътстваше през изцелителните ми стъпки. Изглеждаше сякаш белега от цезаровото сечение беше прекъснал връзката с тялото ми.
Трябваше да се влюбя в тялото си и бебето си с намерението да родя. Моята "същност" беше затворена от сексуално насилие в детството - буквално затворена. В болницата това състояние не беше даже взето предвид.
Интервенциите в  медицината вървят срещу природата на естественото раждане. Подтикът да се лекуват симптоми унищожава цялото. В третия триместър с третото си дете, аз трябваше да стана едно цяло отново. Знаех, че връщането обратно в болницата би означавало друго цезарово сечение, така че родих в къщи по препоръка на моя доктор, който има пълна вяра в естественото раждане.
Нито една минута от двайсет часовите ми усилия не се усъмних в способностите си. С експлозията на главата му, излизаща отвътре, тялото ми остана напълно незасегнато. За първи път аз бях първият човек, който държеше своето бебе. Никой дори не посмя да поиска да го подържи до идването на следващия ден." Дона

Ето и едно писмо, за вдъхновение на всички майки. Това е преживяване, което само по себе си говори - защо жените избират домашното раждане:

Здравейте, Роси и всички!

[i]Аз също много исках естествено раждане, в родилна къща или у дома. Първото ми вдъхновение дойде от курсовете по пренатална йога при Роси. Не знаех, че немалко жени в България вече раждат вкъщи. Много съм впечатлена, страхотни сте! Моят подход беше по-различен – предпочетох към края на бременността да отида в друга страна (Испания), където домашното раждане е легално и има акушерки, които го асистират. Беше ми първа бременност, в началото не знаех нищо за раждането, а и така и не успях да прочета материалите, които открих по темата, така че предпочитах да е в присъствието на медицинско лице, но което споделя моите възгледи. Голям плюс беше и че в чужбина нямаше да ме безпокоят роднини и приятели. Разказвам как си го организирах и как се случват там асистираните домашни раждания от моята гледна точка, в случай че на някой му е любопитно... Ето го и моя разказ:[/i]

 

Успях да изживея раждането, което исках и си представях! Колкото и невероятно да ми изглеждаше в началото за нашите условия... По време на бременността си бях убедена, че раждането е нещо прекрасно, интимно и много специално и че нормалното е да се случва с лекота и от само себе си. Така и се оказа. Беше толкова красиво, романтично и удовлетворяващо! Моето първо дете се роди напълно естествено, в идеалните за мен условия, вкъщи и във вода - в специалния басейн за раждане, който си бях купила предварително, на приглушената светлина от свещи и на фона на тиха музика, в присъствието само на нас, родителите й, и един много симпатичен и дискретен лекар. Чувствах се напълно уверена и спокойна. През голяма част от времето се целувахме с моя любим, прегърнати в басейна. Всичко се случи съвсем спонтанно, без никой да ми се бърка и да ми казва какво да правя, без никаква намеса на който и да било етап, без никакви прегледи за разкритие, без никой да я вади или "помага", без изобщо да бъда докосвана от страна на лекаря, а също така, без разкъсвания и шевове. Посрещнахме новороденото си бебенце с много радост и любов. Неповторимо и безкрайно вълнуващо. Останахме неразделни през целия ден и продължаваме да сме. Кръстихме я Сияна – още от първия си миг беше толкова сияеща и прекрасна! Роди се доста голяма, особено като за първо бебе – 4.180 кг. и 53 см.

Когато разбрах, че съм бременна, не знаех нищо по въпроса, само бях чувала стандартните клишета. За щастие предпочитам да си съставям свое собствено мнение за нещата от живота, без да се съобразявам с наложените от обществото представи. Реших да не се влияя от множеството ужасни разкази на мои познати или от написаното по форумите. Толкова рядко се чува за хубаво и удовлетворяващо раждане, голямата част изглежда протичат доста травмиращо. Нагласата ми беше коренно различна от тази на моите приятелки и познати, на мен раждането ми се струваше особено възбуждащо и романтично... Още от самото начало на бременността започнах да се информирам доста обстойно (четох предимно статии и откъси от книги на други езици) и реших, че искам естествено раждане, по възможност във вода (изкарала съм голяма част от живота си във вода и водната среда ме кара да се чувствам повече от прекрасно). Имах особено красива представа за това как се случва, исках да имам пълна свобода на движение, в приятна и уютна обстановка, без никой да се намесва и да се опитва да контролира процеса, никой да не ме разсейва и пречи, нищо да не ме разделя от бебето след раждането. Исках аз да съм първият човек, който го докосва и му говори, да засуче през първия час, да не му се прерязва пъпната връв, преди да е спряла да пулсира, плацентата да излезе сама и т.н. Надявах се също да нямам никакви разкъсвания. Бях убедена, че природата го е измислила по най-добрия начин и имах пълно доверие в собственото си тяло и инстинкти, както и в тези на бебенцето си. Изискванията ми за ненамеса и недоверието ми към традиционните лекари, в комбинация със свободолюбивият ми характер и неспособността ми да се подчинявам на безмислени заповеди и правила, направиха болничното раждане неприемлив за мен избор при положение, че всичко се очертаваше нормално (друг е въпросът, ако се наложи промяна в плановете по спешност). Макар и съзнавайки, че акушер-гинеколозите в общия случай знаят как да се справят с усложненията и патологиите, вярвах, а сега вече и със сигурността на последвал вярванията си човек, че всяка жена знае инстинктивно как се ражда и професионалистите в болниците не разбират действителните й нужди. В опитите си да помогнат, нерядко по-скоро влошават нещата. Когато всичко е наред, всяко тяхно вмешателство или опит за контрол рискува да усложни процеса. Знанието за раждането е вродено на всяка жена и не друг, особено мъж, е този, който успешно ще й казва какво, кога или как да го прави.. Повечето разкази за раждания в болници и рутинно прилаганите там процедури ме изпълваха с гняв и често ми се струваха унизителни и абсурдни, така че реших да се постарая моята история да е различна.

Радвах се на прекрасна бременност, бях в страхотна физическа форма през цялото време, усещах се лека и подвижна до последния ден, и се стремях да се чувствам щастлива и да правя неща, които ми харесват. Започнах да се занимавам всеки ден с йога, да се грижа повече за себе си, да ям пълноценна и здравословна храна (интересно е, че само такава ми се ядеше), движех се много, четях хубави книги, отделях специално внимание за самоопознаване и самоусъвършестване, комуникирах си с бебенцето. Вярвах, че всичко, което ми се случва през този период, му оказва влияние, особено емоциите ми. А бях изключително емоционална. Отделях особено време, за да осъзная и да се освободя от отрицателните си емоции. Опасявах се някой неосъзнат проблем да не изплува в съзнанието ми по време на раждането или пък някой емоционален изблик да не навреди на малкото ми съкровище. Така че се стараех да обяснявам на бебчето какво ми се случва. Започнах да се интересувам повече от изкуство вместо от моята сфера - международните финансови пазари, дори се записах на уроци по пеене и пиано. Спрях да следя новините и да обръщам внимание на ежедневните гадости, опитвах се да не се ядосвам. Случи се така, че доста пътувах (имам 9 самолетни полета като бременна)... Намирах си необходимата ми информация за бременността и раждането, за да се чувствам уверена от самото начало. Разбрах кои фактори биха могли да повлияят или попречат на родилния процес. Изключително полезни ми бяха курсовете на Естествено и йогата за бременни при Роси. Помогнаха ми да си дам сметка какво искам.

Чудех се как да сбъдна мечтаното раждане в българските условия. За късмет ми се отвори възможност в последния триместър да замина за Испания, където временно се премести да работи мъжът ми. Не е от държавите, които се дават като пример с хубави практики в тази област или в зачитането на правата на жените да избират как да раждат, нито пък испанският беше сред езиците, които владея. Изглеждаше доста предизвикателно да отида там в края на бременността. Не познавах никой друг и имах съвсем базово ниво на езика. Бременна вече в седми месец, трябваше да започна наново от нулата – да се ориентирам в обстановката, да се информирам, да си уредя купищата административни въпроси, документи, здравни осигуровки и пр., наново да си търся подходящи лекари, йога и други занимания за бременни, да уча езика, да си намеря подходяща социална среда и да се запозная с други бременни или майки с бебета и пр. И то за толкова кратко време. Обаче реших, че за мен ще е много по-лесно да отида в друга страна и да си организирам всичко сама, дори без да познавам никого и без да говоря свободно местния език, отколкото да се примиря с болничната реалност на раждането в България и да се мъча да си търся лекар, който да уважи изискванията ми, колкото и научно обосновани да са те.

Така че, без да се колебая заминах за Мадрид. Още първата седмица отидох на месечната среща на испанска организация в защита на раждането (El Parto es Nuestro), записах се на подходящи подготвителни курсове и използвах всяка възможност да разпитвам и да се осведомявам за различните възможности. Езиковата бариера не ме притесняваше, от начало не разбирах нищо от груповите дискусии, но когато оставах накрая и задавах персонално въпроси, нещата ми се изясняваха. Доста бързо успях да се ориентирам и да проуча ситуацията. Преди да замина си мислех за раждането да се насоча към родилна къща, като се надявах да има такива с водни раждания, но още първата седмица след пристигането ми научих, че в Мадрид няма нито родилни къщи, нито се практикува специално раждане във вода (въпреки че тези възможности съществуват в други испански градове). Имат болници със стаи за естесвено раждане и вани, които могат да се ползват през етапа на разкритието, но и в най-добрата и уважаваща изискванията на жената клиника пак й се налага да се съобразява и подчинява на установените там правила. Вариантите за естествено раждане бяха предоставяне на такава възможност в болница (което рядко се получава както е било замислено) или раждане вкъщи (което не е популярно и не се покрива от здравните осигуровки). Огромното мнозинство от жените избират държавните болници, където всичко излиза безплатно, но се прави на конвейр и без лично отношение, като разказите и разочарованието на жените са доста сходни с тези в България. Освен това, дори и да успееш да си извоюваш желаното респектирано и хуманно отношение в клиника, след раждането за бебето се прилагат общите процедури на болницата. Излиза безплатно да раждаш в болница с голям лекарски екип, епидурална упойка и всичките други ужасни екстри или пък секцио и доста скъпо да родиш вкъщи, в присъствието на само една акушерка или лекар, без изобщо да те докоснат... Домашното раждане в Испания не е разпространено, но не е и забранено. Хубавото е, че всички акушерки или лекари, които се занимават с това, са изключително добри и уважаващи изискванията на бъдещите родители, и не могат да си позволят никаква грешка или някой да остане недоволен. За мен вкъщи е перфектният вариант. Аз съм тази, която определя правилата (вместо да се подчинявам на наложените болнични протоколи), съобразяват се с мен и желанията ми (а не аз с тях), всичките ми изисквания се спазват в рамките на възможното, получавам специално лично отношение, радвам се на домашния уют и свобода, мога да правя всичко, което си поискам и да си го организирам както на мен ми харесва. Достатъчно е присъствието на една акушерка, по-рядко лекар, а по желание и дула. Задължително (по закон) се определя предварително болница в случай на непредвидено усложнение, като при определени обстоятелства се налага прехвърляне там. След разговорите ми с лекари и родили вкъщи жени и като взема впредвид научните факти и статистика, съм убедена, че когато предварително всичко е наред, домашното раждане, особено в присъствие на медицинско лице, определено е по-безопасно от болничното.  Жената и бебето са предпазени от най-често срещаните усложнения, дължащи се на неподходяща лекарска намеса или дори само в следствие на стреса от влизането в болница или от отношението на лекарския екип. Дори и бебета към 5 кг. се раждат без проблеми и без разкъсвания, включително и след предишно секцио.

На място се запознах с различни групи от акушерки и лекари, асистиращи домашни раждания, присъствах също на няколко организирани срещи на жени, родили вкъщи. Между другото, направи ми впечатление колко различни са очакванията и нагласите на жените, които са се ориентирали към домашно раждане, в сравнение с тези, които предпочитат болнично. Дори думите, които използват, са съвсем различни. Когато ми наближи термина и започнаха пожеланията и съветите, предпочитащите болница използваха думи като бързо и леко, без усложнения, казваха да не се притеснявам, че всичко ще е наред и пр. (все едно ти предстои нещо страшно и неприятно и се опитват да те успокоят), докато избралите домашно ми пожелаваха прекрасно, страхотно, щастливо, вълшебно раждане, на което да се насладя... Слушала съм историите на много жени за техните домашни раждания, всяко едно уникално само по себе си, и всички успели да родят вкъщи бяха останали очаровани, независимо дали е било трудно или лесно, продължително или кратко, болезнено или не. В Мадрид изкарах два подготвителни курса за бременни (където освен полезната информация, научих много повече испански отколкото на интензивните езикови курсове, на които се бях записала). Избрах си по-нестандартни курсове, които да са ми полезни не само за бременността и раждането, но и за цял живот (включващи различни техники за отпускане, визуализации, упражнения и пр.). Също така започнах да ходя на йога, специална гимнастика (психопрофилаксис) и пеене за бременни. Между другото, в Испания има невероятно добри книги за естествено раждане, като струва ми се никоя от тях не е преведена на български (или поне аз никога не съм попадала на нито една подобна в България)... Във всяка една от тях с множество научни доказателства се отричат всички обичайни процедури, които се прилагат рутинно в болниците... (Което не променя факта, че тези процедури продължават да се правят в местните болници, но поне жените имат възможността да се информират, както и да изберат алтернативни начини на раждане). Акцентира се, че това е неволен физиологичен процес, неподлежащ на контрол и всеки опит за намеса води до усложнения и допълнителни рискове, че е акт на любов и най-важното събитие в сексуалния живот на жената... И когато раждането протича нормално, нито една рутинна интервенция не е безобидна. Предполагам, не е случайно, че у нас ги няма. Като няма и избор... Много бързо се ориентирах към домашното раждане. Не ме разколеба и фактът, че с моя човек бяхме съвсем прясно нанесени в малка квартира, с минимални удобства, наложи се да купуваме легло и куп други мебели, до последно се правеха ремонти и имаше майстори из апартаментчето.

Известно време се колебаех към коя акушерка или лекар да се насоча, за всички намерих много добри отзиви, зависеше само от личните ми предпочитания. Срещнах се с някои от тях, но нямах време да се запозная и говоря с всеки персонално. Реших да действам по-скоро инстинктивно, ориентирах се към един от центровете, където можеше да се избере между акушер-гинеколог и няколко акушерки. Първоначално исках да съм с акушерка, но в крайна сметка предпочетох лекаря – стори ми се с повече опит и увереност в способността на жените да се справят перфектно сами и реших, че с него вероятността да ме прехвърлят в болница, ако се появи нещо непредвидено, е по-малка. Пък и беше голям почитател и последовател на Мишел Оден и беше работил съвместно с една много известна и революционна акушерка в Испания. Вече го бях срещала няколко пъти и ми беше спечелил доверието. В последствие наистина останах изключително доволна и очарована от него, оказа се идеален. Неговият подход е да остави максимално целия процес да се развива от само себе си и доколкото е възможно без да докосва майката, нито по-късно бебето. Между другото, всичките ми нови приятели двойки, които го бяха избрали, се бяха впечатлили от способността му да убеждава и да вдъхва доверие и спокойствие, а по време на раждането да бъде напълно дискретен и незабележим, като в същото време успява да намери вълшебите думи за всеки в най-подходящия момент.

Целият подход при раждането вкъщи е съвсем различен и несравнимо по-приятен. Според акушер-гинекологът, който си избрах, Емилио, са напълно достатъчни 3 ехографии – по една в края на всеки триместър. (Лекарят, при който ходех в София, държеше да се правят на всеки 2 седмици, при положение, че всичко вървеше нормално.) Освен това, на края на всяка консултация дава разпечатано резюме на срещата с всички данни за бременността до момента. Ходех на консултации (и на различни мероприятия за бременни и за майки с бебета или малки деца) в красива къща на няколко етажа, с голяма градина и басейн. Освен че се запознах с работещите в центъра, си осигурих също подкрепа и социална среда за времето след раждането. Имах и консултации вкъщи – 1 в 37 седмица и 2 след раждането. Имаше интересен предварителен въпросник за попълване. Също така, на първата консултация Емилио ме попита какво е най-важно за мен по време на раждането. Казах интимност и усещане за свобода. По повод на това, че предпочитам раждане във вода, той ми предложи или да използвам домашната вана, или да си купя надуваем басейн за раждане като ми посочи и къде мога да го намеря. Споменах, че си представям раждането много романтично, на което лекарят ми отговори, че определено е така, че е като да правиш любов и че е кулминацията в сексуалния живот на една жена.

Предполагаемият ми термин беше на 12 април, аз обаче си бях харесала 14 април за рожден ден на бебето. До последно бях затрупана с множество задачи от най-различно естество и не се чувствах напълно готова, най-вече от емоционална гледна точка. Все имах нещо, което ми се струваше особено  важно и което държах да свърша преди раждането. А и много ми харесваше да нося мъничкото същество в себе си и ми се искаше това да продължи още малко. Усетих първите индикации за раждането на 12 април, предполагаемият ми термин, когато се събудих с паднала слузеста запушалка и със съвсем леки контракции, по-скоро приятни. Предната вечер се бях чувствала особено щастлива и най-сетне емоционално готова за раждането. Бях изкарала прекрасен, слънчев и много романтичен уикенд. Подозирах, че бебчо вече е бил готов за излизане, но благородно ме е изчаквал. Почувствах се много щастлива и развълнувана от предстоящото събитие. Този първи ден с подготвителни контракции се получи много приятен, чувствах се радостна и въодушевена, можех да си правя каквото пожелая без някакъв дискомфорт, танцувах си вкъщи, приготвих дрешките на бебчето, пеех си, играх си йогата, обадих се на моята половинка Станислав на два пъти. Докато се прибере, контракциите ми спряха, но се възползвахме да приготвим всичко необходимо вкъщи и да бъдем заедно. Снимахме се, правихме страхотен секс, излязохме да се поразходим и да хапнем навън. Използвах момента и си поръчах пикантна храна  - пиле виндалу, в уютен индийски ресторант. Междувременно контракциите ми пак се появиха. Отпусках се и изчаквах спокойно всяка вълна да отмине. Беше ми съвсем комфортно. На прибиране се смеехме и се държахме за ръце. Чувствах се много специална. Вкъщи пак правихме секс. След оргазмите, които получих през деня, пикантната храна и многото движение, не е учудващо, че контракциите ми доста зачестиха и прекарах цялата нощ, заемайки различни пози на пода, най-често на четири крака. Не ми беше достатъчно просто да лежа отпуснато и да се концентрирам върху дишането си, имах нужда да се движа и да заставам в различни позиции, също помагаше да си въртя таза на топката за пилатес. Подходящата поза и дълбокото бавно дишане (максимално бавно вдишване в синхрон с вълната на контракцията) ме караха да се чувствам доста комфортно, стига да се бях подготвила и отпуснала предварително. При мен усещането от контракциите беше десетки пъти по-леко, отколкото по време на месечния ми цикъл. Оставих приятеля си да спи, знаех, че ще има нужда, докато аз си заемах удобни пози на килимчетата за йога. Чуствах се спокойна и уверена.

На следващия ден, 13-ти, контракциите ми продължиха, като до следобеда бяха през интервали от по 8-10 минути и се водеха подготвителни. Правих си пак упражнения от йога и се опитвах да си дочета разни материали за раждането, до които преди така и не бях стигнала... Не бях успяла да правя редовно специалните упражнения за релаксация, нито техниките за дишане. Обаче вярвах, че като настъпи моментът, ще знам инстинктивно какво да правя. Чак след като ми започна раждането, за пръв път изпробвахме заедно с приятеля ми различни пози за предстоящите по-интензивни контракции и за самото раждане. Снимахме се с камера, взех си топъл душ, заредих се с окситоцин по любимия ми начин. После Стан се зае да пълни басейна. Направихме атмосферата по-романтична – спуснахме капаците на прозорците, като оставихме светлината да идва само от малка покрита лампа на пода и от свещи, пуснахме си хубава музика. По обяд моят лекар Емилио се появи на вратата и каза, че ще бъде наоколо и да му се обадим, когато контракциите ми зачестят. Трябваше да се обадя когато имам контракции през 3 минути, но Станислав му беше пратил sms по-рано, за да го информира как върви. Лекарят разбра, че контракциите ми все още не бяха чести и регулярни, даже при появата му временно спряха, и каза, че съм още в предварителна фаза. Посъветва ме да заемам вертикални пози. Няколко пъти идваше да разбере как съм и после излизаше за малко, за да не ни пречи. Нито веднъж не ме прегледа – нямаше нужда. Все още не бях влязла в активната фаза. Замених преобладаващата до преди това поза на четири крака с клечаща. Най-удобно ми беше да стоя клекнала и леко наведена напред или да се облягам на Станислав. Получаваше се много по-добре, ако съм се подготвила и отпуснала преди началото на контракцията, а не да ме изненада в някоя изчанчена поза. По едно време следобед много ми се прииска да вляза в басейна да се освежа и разхладя – обожавам да съм във вода. Знаех, че е много рано още да влизам, но имах силно желание поне за малко да се потопя. Във водата беше божествено, чувствах се превъзходно и се усмихвах. Бях влязла вече в активната фаза, но на съвсем ранен етап и контракциите ми постепенно отслабнаха. Обаче се чувствах страхотно. За да си ги върна и засиля, Емилио ми предложи да изкачвам стълби или да се поразходя навън. Тъй като навън ръмеше, с моя любим предпочетохме да катерим стълбите на сградата, за да си ускоря разкритието. След излизането ми от басейна, контракциите ми станаха доста по-интензивни. Само докато се облека ме връхлетяха няколко. На стълбището ми се налагаше да правя по няколко паузи на етаж и да се облягам на парапета или на партньора ми, но беше доста забавно. Над последния етаж открихме просторна площадка с красив изглед, за чието съществуване не подозирахме. Там Емилио отново се присъедини към нас. На слизане чухме бебешки плач и се оказа бебето на наша съседка, която също беше раждала вкъщи и при същия лекар. Той отиде при нея да я поздрави, тя ни видя и в последствие на тази среща се сприятелихме. Раждането не е от най-социалните моменти, така че аз само махнах с ръка и продължих надолу. По време на поредна контракция една жена на стълбището ни свари в доста куриозна поза с приятеля ми, аз бях седнала върху него и наведена напред. Поздрави ни стъписано и побърза да отмине.. Като се прибрахме, продължих с клекналата поза. Станислав се грижеше постоянно да имам на разположение течности и лека храна. Изобщо не ми се ядеше, но непрекъснато бях жадна. Особено ми харесваше да пия вода с лимон и мед. Също така ми правеше масажи и се грижеше за моя комфорт, помагаше ми да заемам удобни пози, придържаше ме, поддържаше басейна, допитваше се до лекаря, когато имаше въпроси, следеше нищо да не нарушава спокойствието ми. Емилио също се държа перфектно, присъствието му беше съвсем незабележимо и остави целият процес да протича напълно естествено, без да ме докосва, освен за масаж може би (не съм гледала кой ме масажира), само от време на време преслушваше сърдечните тонове на бебенцето с едни малки слушалки. Не ме разсейваше по никакъв начин, избягваше да говори, освен ако не го питаме нещо, а когато имаше предложение, например по-подходяща поза, го казваше много деликатно и с тих глас. През по-голямата част от времето беше в съседната стая, за да не нарушава нашата интимност. Личеше си, че има огромно доверие в природата, силата на жените и способността им да родят по естествен начин. Аз се чувствах спокойна и щастлива, бях се отпуснала и вглъбила в себе си без да обръщам никакво внимание на случващото се около мен. Бях учила различни техники за релаксация и дишане за по време на раждането, които обаче почти не използвах, тъй като реално нямах нужда от тях. И без тяхна помощ се чувствах добре. Оставих се да бъда водена от инстинктите си и да правя това, което тялото ми подсказва.

След малко пак влязох в басейна, тьй като вълните бяха станали доста интензивни. Този път водата не ги отслаби, а така ми беше много по-удобно да стоя на колене или клекнала, като се облягах напред на надуваемата стена на басейна. Между другото, надуваемият басейн за раждане е невероятно удобен (моят беше такъв: http://madeinwater.co.uk/pool.html), докато ваните никак не ми изглеждат такива. Последните ми се струва, че са твърди за коленете и неудобни да сменяш позата си, по-подходящи са за седнало положение, което на мен никак не ми беше комфортно. Инстинктивно си движех таза спираловидно или във формата на осмици и си бях потънала някъде дълбоко в себе си. Нямах никакво усещане за време или представа какво се случва около мен. Контракциите ми вече станаха сериозни, но успявах да ги неутрализирам доста ефективно чрез страстните целувки с моя любим. Той отначало беше коленичил отвън до басейна, а по-късно влезе при мен. Беше много красиво, намирах се в друг свят, без да мисля за нищо. Визуализирах как бебчо се придвижва с лекота все по-надолу или как тялото ми се разтваря като пъпка на роза. Също така, пробвах да си стимулирам най-ерогенните зони, което също имаше страхотен ефект. Трудно ми е да повярвам, че толкова много жени предпочитат да им сложат епидурална упойка с всичките й рискове и неблагоприятни последици, в резултат на което са обездвижени и вързани към разни системи, вместо да се радват на целувки, масажи и други прекрасни естествени средства, които те изпълват с ендорфини. А и колко различно е ти да бъдеш магьосникът, който вади заека от шапката, вместо да си шапката... Нямаше нито един момент, в който да ми се е искало да имах упойка. И съвсем не бих описала раждането като нещо болезнено, а по принцип съм изключително чувствителна на болка. Според мен нагласата и начинът, по който се чувства жената имат огромна роля. Аз бях толкова въодушевена и щастлива, че това ми състояние със сигурност е елиминирало в голяма степен всякакво усещане за дискомфорт. Когато си напълно отпусната и уверена в себе си, това, което се усеща, не е точно болка, по-различно е, някак си много разлято и далеч не те кара да страдаш. Мен дори не ме интересуваше дали ме боли или не. Мисля, че усещането при раждането помага на жената да влезе по-навътре в себе си и да премине в такова ниво на съзнанието, което способства раждането да стане по-лесно. Но ако се страхува и се е стегнала или сгърчила, намира се в неуютна и студена обстановка, в неудобна поза, не може да се движи, няма подкрепа и пр., със сигурност би било доста болезнено. При това, раждането ми продължи доста повече, отколкото очаквах, но и не ми се е искало да е по-кратко. Беше съвсем плавно и леко, а и аз си го забавих неволно на няколко пъти. Наслаждавах се на целия процес, все пак не е нещо, което ми се случва всеки ден. Освен това в такъв момент усещането за време много се изкривява и на мен часовете ми се струваха минути.

В един момент се зачудих дали вече не съм достигнала пълно разкритие. Вече не исках да се целувам със Станислав, а да бъда сама. Ходеше ми се до тоалетна и не можех да преценя дали наистина имах нужда или това бяха прословутите напъни при раждането. Нямах досегашен опит, но и не ми се задаваха въпроси.. При преслушването на тоновете на бебето се оказа, че съвсем леко се бяха забавили, така че излязох временно от водата. Пробвах се с тоалетната, но нищо не се получаваше. Имах нужда от малко почивка и да си опъна краката след дългото стоене клекнала (а и ми се бяха събрали безсънни нощи последните дни). Емилио предложи да легна странично на леглото с повдигнат горен крак, поддържан от Стан, и да бъда максимално отпусната. Това положение не ми беше толкова удобно, но като за възстановяване на силите беше подходящо. Продължавах да усещам напъни. При един такъв силен напън ми изтекоха околоплодните води. Аз не ги видях, само усетих топла вода да ми залива краката. Казаха ми, че са напълно прозрачни и чисти. По време на засилилите се контракции, Станислав ми поддържаше перинеума с топли компреси, за да ми го предпази максимално. Това ми даваше много сигурност и ми помагаше да бъда отпусната. Прииска ми се пак да се върна във водата и там да си родя детето. И така направих. Още известно време стоях коленичила в басейна, пак леко приведена напред и хваната за надуваемата стена, с максималко отпуснати лицеви и вагинални мускули. Мислено си говорех на бебенцето, стремях се да го насърчавам и окуражавам, че се справя перфектно и идеално знае какво да прави. И че съвсем скоро ще се срещнем. Имах намерение да пробвам един специален вид дишане надолу като буквата J, при който всичко би трябвало да се случи с голяма лекота и без никакви напъни, както беше описано в един от курсовете за подготовка, на които бях ходила. Звучеше доста алтернативно и исках да опитам, обаче така и не бях отделила необходимото време да се упражнявам и предпочетох да си действам както ми идва отвътре. Реших, че е по-добре да слушам тялото си, да издавам каквито си искам звуци и да не го мисля. Все пак разполагах с пълната свобода да се изразявам свободно и да правя каквото си искам. Не бях в болница, където да трябва да се съобразявам с всевъзможни ограничения, така че се възползвах и се държах инстинктивно. Бебенцето като че ли никак не бързаше да излиза. Според това, което бях чела или ми бяха разказвали други жени, този етап бил облекчаващ и вече не се усещало нищо, само че при мен точно тогава най-вече се усещаше. Емилио ми каза, че не е нужно да правя нищо, за да родя. От време на време преслушваше съвсем дискретно сърдечните тонове на бебчето като леко и незабележимо допираше малките слушалчици до корема ми, без да се налага аз да си променям позицията. Всичко изглеждаше наред. Обаче в един момент се уплаших да не би да е изминало много време и да се наложи някаква интервенция (не че реално имаше такава опасност, но това ми беше големият и единствен страх, свързан с раждането). Амбицирах се и си казах, че всеки момент ще родя. Вече започвах да напипвам нещо изключително мекичко и нежничко по време на пика на контракциите ми. С отшумяването им, то изчезваше. Лекарят каза, че ако е много нежно, е главичката на бебенцето. Изглеждаше ми невероятно, но си беше така. Внезапно промених позата си и както бях на колене, стъпих на едното си стъпало, озовах се клекнала с единия крак и коленичила с другия. В следващия момент усетих как главичката на бебенцето излезе. Можех да я видя и погаля, една малка топчица с копринена рошава косичка. Даже сграбчих едно изящно малко ушенце. Това беше толкова вълшебно! Безкрайно ме очарова!! Дори не усетих как излезе останалата част от телцето. Приятелят ми, който междувременно беше влязъл в басейна и стоеше зад мен, каза, че е видял едни големи ококорени оченца да гледат учудено във водата, а при следващите една-две контракции – как са излезнали едно по едно раменцата, а след това и как цялото телце се плъзва самичко навън. А аз видях само как едно прелестно малко създание, прикрепено със светло синя пъпна връв, изкокна във водата и заплува. Развълнувано протегнах ръце, за да го извадя на повърхността и да го прегърна. Вълшебно красиво момиченце. И аз бях първият човек на света, който я докосна и прегърна! Мигът, в който извадих новородената ни дъщеричка от водата и я гушнах, беше най-незабравимият в живота ми! Двамата със Станислав я гледахме удивени и омагьосани. Тя също ни гледаше невинно с любопитните си очи. Беше съвършена! Дори още по-прекрасна отколкото в представите ни. Толкова красива и невероятно нежна, съвсем розова и пухкава, обилно покрита с верникс. Издаваше симпатични пръхтящи звуци, без да плаче. Имаше пъпна връв леко увита около телцето, която Емилио внимателно размота, докато тя беше в прегредките ми. Станислав попита лекаря не трябва ли да плаче, на което той отговори, че не е задължително. Ние се усмихвахме широко и я приветствахме с добре дошла. Аз се взирах в очите й от съвсем близо, за да може и тя да ме види, обсипвах я с целувки, вдишвах аромата й, притисках я до себе си, галех копринената й кожа и нежната главичка. Не спирах да й повтарям колко много я обичаме. Това разкошно бебенце се справи блестящо и съвсем самичко, като направи всичко по най-добрия начин. Влюбихме се завинаги в това очарователно малко момиченце. Тримата се прегръщахме във водата, удивени и щастливи. Още в първите минути я сложих на лявата си гърда и тя засука. Много се зарадвах, че пое коластра в първите си мигове, макар и сукането й да не беше дълго. Беше много ранна сутрин. Всичко ми изглеждаше като в приказен сън.

След около 15 минути излязох от водата, с бебенцето си в ръце, и отидох в банята. Чак при ставането ми потече кръв, но всичко остана в басейна. Като цяло кървях много малко. Седнах на тоалетната чиния, на дъното на която лекарят беше сложил легенче, за да може там да излезе плацентата. Със сучещото бебенце в прегръдките ми, плацентата си излезе съвсем спонтанно почти веднага. След това Стан сам преряза пъпната връв. Разгледахме плацентата – беше цяла. С моята принцеса се отправихме към леглото и се гушнахме, хубаво завити с кърпи и одеала. Тя лежеше голичка на гърдите ми, а аз не спирах да я галя и прегръщам. Единственото, от което имаше нужда в този момент, бях аз. Емилио само леко измери обиколката на главичката й както си беше сгушена в мен, и след това нежно я повдигна за момент в един шал, за да я претегли. 4,180 кг. и 36,5 см обиколка на главата. Тестът на Апгар, например, не изисква да се взима бебчето от майката. Всички останали прегледи на бебето бяха оставени за по-нататък, дори и дължината я измериха на другата сутрин. Казаха ми, че е хубаво бебето да не се мие поне първите 6-9 часа, за да може верниксът да попие в кожата му. Изглеждаше ми невероятно как толкова голямо бебенце се е побирало в доста компактния ми корем. Кръвното ми беше по-ниско, но се чувствах невероятно въодушевена. От раждането бях получила само 2 съвсем леки охлузвания на устните (предната част на перинеума е единствената нееластична), които не се нуждаеха от никакво третиране и ми се оправиха много бързо. Тази част на перинеума, която е еластична и се разтяга, беше непокътната. Предполагам, че за да нямам проблеми като разкъсвания при първо и голямо бебе имаха значение фактори като това, че по време на раждането бях във вертикална поза, във вода, отпусната, а също така и че през бременността правих редовно упражнения на Кегел, а през последния месец и масажи на перинеума. След няколко часа на невероятно въодушевление и възторг започнах да усещам как клепачите ми се затварят, и скоро заспах прегърнала бебенцето си и безкрайно щастлива.

Възстанових се много бързо след раждането. След седмица имах чувството, че никога не съм раждала и изглеждах по същия начин както преди бременността. А от емоционална гледна точка се чувствах и продължавам да се чувствам повече от страхотно. От раждането се почувствах велико. По-силна, уверена и някак си цялостна и завършена. Бях изненадана колко съм щастлива в новата ми роля на майка. Не съм предполагала колко много сме способни да обичаме това невероятно малко момиченце, което е толкова спокойно и същевременно будно и общително, и което още от първия си ден успява успешно да си комуникира с нас и да ни покаже всичките си нужди. Раждането е може би най-лесната и кратка част, но оказва силно и продължително въздействие на майката и още повече на детето. Специалист, който я прегледа по-късно, ни каза, че е много спокойна и сигурна и че няма родова травма. Също нямаше и никакви колики през първите месеци. На мен цялото събитие ми се стори като красив сън. Преди раждането ми ставаше хубаво като си го представя, а след това винаги като си го спомня.

 

Доскоро за бебетата се считаше, че понеже те имат все още незавършен мозък, са неспособни на човешки чувства, емоции, перцепция и съответно не преживяват раждането. Според някои психолози обаче, раждането е дълбоко запаметяващо се в подсъзнателната памет травматично събитие, оставящо отпечатък през целия живот.

За първи път Фройд прави предположението, че раждането е възможният източник на някои невротични симптоми, проявили се години след това. Тъй като обаче това предположение противоречи на възгледа му за недоразвития мозък на бебетата, той не го разглежда насериозно. Това прави един негов ученик – Ото Ранк, който посвещава своята работа на изследвания в тази област. Оттогава насам това е тема, която фокусира различни мнения, някои психолози приемат тази идея, други я отхвърлят. За едните раждането е епохално събитие в човешкия живот, което оставя дълбока следа и влияние в оформянето на характера, отношенията и поведението много години след това. За другите родовата травма не съществува, тъй като те смятат че един незрял мозък не може да я регистрира.

Последното схващане години наред е било главната пречка за разбирането на бебетата и на изключителното значение, което оказва тази най-ранна травма. То е дало и основание бебетата да се третират като безчувствени същества, физични обекти, което за съжаление продължава и до днес в много от държавните болници.

Соматичната психология обаче твърди, че тялото съдържа цялата своя история – от самото зачеване, през вътреутробния живот и раждането, през първите безсловесни години и нататък. След Ото Ранк следните психолози работят в тази област: Хендрикс, Боадела, Чембърлейн, Гроф и др., сред които е особено ценна работата на Станислав Гроф с перинаталните психични матрици (книгата „Психология на бъдещето”).

През 70-те години с напредъка на акушерството чрез работата на Лебойер и Одент, психоаналитици и психотерапевти навсякъде по света показаха, че първите впечатления след раждането са от съществено значение и че те оставят незаличими следи в по-късно формиращата се психика. Те вярват, че 90% от страховете се оформят около и по време на раждането и влияят както върху детството, така и върху живота ни на възрастни.

В книгата си „Бебетата помнят своето раждане” д-р Чембърлейн пише: ”Истината е, че това, което досега сме вярвали за бебетата не е вярно. Не сме разбирали и дори сме подценявали техните способности. В никакъв случай те не са прости същества, напротив, те са много сложни и са отвъд времето – малки създания с неочаквано големи мисли.”

Бебетата знаят много повече, отколкото предполагаме. Минути след раждането си бебето е способно да разпознае майка си по лицето и, по миризмата и, по гласът и. Макар външния свят да не е все още тъй интересен за новороденото и то да обръща повече внимание навътре към своите лични телесни усещания, които са нещо изцяло ново за него, сетивата му работят, а заедно с тях и присъщите им когнитивни процеси.

През 70-те години с напредъка на акушерството чрез работата на Лебойер и Одент, психоаналитици и психотерапевти навсякъде по света показаха, че първите впечатления след раждането са от съществено значение и че те оставят незаличими следи в по-късно формиращата се психика. Те вярват, че 90% от страховете се оформят около и по време на раждането и влияят както върху детството, така и върху живота ни на възрастни.

В този дух интерес представлява работата на Алисон Хантер и Шерли Уорд, които развиват собствен терапевтичен метод за лечение на родови и пренатални травми. Чрез създаването на подходяща атмосфера и специални дихателни техники, те подготвят условията за връщане на пациента в състоянието на първично съзнание. Концентриран върху задълбочаващото се дишане, свит в позата на ембрион, пациентът установявал контакт със своите чувства, направлявайки ги към изследване на първичната травма. Осъзнаването й давало възможност за освобождение от повтарящият се негативен модел и изграждането на ново поведение.

В хода на терапията Хантер и Уорд открили, че сценария на раждането става сценарии и на живота, като се създават известни установки във вид на схеми и които остават да действат на подсъзнателно ниво. Например: «Никога не разбирам какво всъщност става», «няма да се справя», «Всичко правя неправилно», „Tрябва да се боря, за да оживея» и т.н. По-късното повтаряне на тези установки в периода на бебешката възраст и детството ги затвърждава и фиксира, като така постепенно превръща сценария на раждането в сценарии на живота.
Практиката на споменатите по-горе психолози показва, че според типа раждане, което пациентите им са имали, се формира и определена личностна нагласа. До подобен извод стигат и Ray and Mandel при изследване на влиянието на раждането върху личностните особености.

Те установяват също, че при много хора стреса от родовата травма стои потисната в дълбоката психика и не се осъзнава до зрялата възраст. По време на болест обаче или при силно психологическо сътресение или стресова ситуация, този стрес изплува на повърхността. Според Станислав Гроф това се случва когато съответната СОЕХ система, отговаряща за раждането и пренаталния опит се активира.

Според цитираните изследователи, откритието, че нашите основни нарушения водят началото си от ембрионалния живот означава, че и терапията трябва да започне оттам – за да е истински ефективна. За да намерят точката на изцеление за своите пациенти, при които преживяването на родовата травма не дава своя изцелителен ефект, Хантер и Уорд отиват още по-назад – преживяването на още по-стари пластове на живота като: зачатието, имплантацията в матката, преживените опити за аборт или заплахата от спонтанен аборт, болест на майката, сексуални проблеми на родителската двойка и т.н. Всички те създават своеобразни устновки, които се вграждат в основата на формиращата се личност. Ето някои от тях, класифицирани според авторите:

 

ТРАВМА НА ЗАЧАТИЕТО

Когато зачатието бива нежелано, впоследствие може да възникне остро чувство на неудоволетвореност, а понякога сериозно психическо или физическо заболяване.

Установките са :
”Оставете ме на мира. Не искам да се раждам. Ненавиждам живота. Защо се намирам там, където не искам да бъда? Аз не би трябвало да бъда тук”.

 

ТРАВМА ОТ ПРИДВИЖВАНЕТО
ВЪВ ФАЛОПИЕВИТЕ ТРЪБИ

Между зачатието и имплантацията на зиготата в матката е прехода във Фалопиевите тръби. Тук плодът е все още свободен- прикрепянето му към организма на майката чрез пъпната връв и плацентата предстои. Някои пациенти в регресия изпитвали блаженство и екстаз в този период, имало и травматични опитности обаче, свързани със засядането и трудното придвижване в тръбите.

Възможните установки тук са:
„Заседнал съм. Не мога да продължа . не искам да се прикрепям към нищо. По-добре да не достигам целта. Не вярвам в това, че трябва да се движа напред.”

Изследователите тук издигат интересна хипотеза – че процесът на раждане до някаква степен повтаря този преход и че трудното раждане е повлияно понякога и от установките, направени в този най-ранен етап от живота на новия организъм.

 

ИМПЛАНТАЦИЯ В МАТКАТА

Намирането на мястото в матката, където ще се загнезди яйцеклетката, за да може да се претвори в човешко същество, влияе на начина, по който човек подхожда в живота. То може да бъде и: „За мен няма място. На никого не съм нужен, никъде не принадлежа и т.н.”

В този смисъл намирането на своето място в живота е особено важно. Да се намери това, към което принадлежиш – това е самият процес на изцелението. Преживяването на този процес е особено важно, тъй като веднъж намерено мястото, то основното чувство се трансформира в чувство на безопасност и защитеност вътре в утробата.

 

БОЛЕСТ НА МАЙКАТА

Сериозно боледуване на майката по време на бременността може да доведе до стрес, изпитван от детето през по сетнешната част от живота му. Възможно е човек цял живот да носи в своето подсъзнание болестта на майката във вид на несъзнавани спомени. За изцеление на тази ситуация е важно човек да отдели своите собствени чувства от тези на майката в този ранен период.

Установките:
„Аз съм болен. Нещо с мен не наред. Аз съм виновен, че тя е болна. Все чакам нещо, пък нищо не ми се дава.”

 

СЕКСУАЛНИ ПРОБЛЕМИ

Когато родителите имат сексуално общуване, плодът преживява това. Ако сексът има форма на насилие, плодът изпитва психическо и физическо насилие и това формира отношението му към секса в бъдеще. Възможно е това да стане основа на травматичен опит по отношение на секса в по-сетнешния живот.

 

РЕАКЦИЯ НА МАЙКАТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА БРЕМЕННОСТТА

Когато майката открива, че е бременна, нейната реакция може да окаже силно влияние върху развитието на новия човешки организъм. Ако майката има съпротива и нежелание, то у ембриона възникват чувствата, че е нежелан и отблъснат. По- късно тези чувства могат да се трансформират в дълбоко и перманетно чувство за ненужност.

Установките са следните:
„Не съм нужен на никого. Никой не ме обича. Никой не ме иска. Все не се справям. Бих искал да ме няма. Аз съм нищожество. Трябва ми признание. Винаги се чувствам виновен.”

ОПИТ ЗА АБОРТИРАНЕ ИЛИ СЪСТОЯНИЕ, БЛИЗКО ДО СПОНТАННИЯ АБОРТ

Още в края на 70-те години се получава научното потвърждение за това, че дори плода под 24–28 г.с. е високо развит организъм, който чувствително откликва дори на най-малките изменения във външната среда. Според изследователите плодът, който преживява опит за неудачен аборт знае, че неговото появяване е нежелано и че живота му е в опасност. В това отношение интересен пример е разгледан от Мари Бертен за един човек, който при най-малкото покачване на тревожността, усещал как лицето му пламва и го заливат горещи вълни. При направената психоанализа и съответната информация, дадена от майката се установило, че тя в седмия месец на бременността си взимала твърде горещи вани с цел да предизвика спонтанен аборт. След откриването на причината и съответната терапия симптомът изчезнал.

Ужасът от смъртта, чувството за заплаха и отхвърленост преследват тези хора, които минават през тази опитност. Близостта на смъртта при надвиснал спонтанен аборт може да остане като чувство за постоянно притайваща се зад ъгъла гибел.
Нещастни случаи с майката по време на бременността (като падане по стълба, инциденти, катастрофи и др.) също могат да се изживеят тежко от детето вътре – като заплаха, опит за убийство. Затова е добре с помощта на регресията този опит да се интегрира в съзнанието и да се преосмисли, за да се излекуват симпомите на отхвърленост и нежеланост.

Установки:
„Тук съм по погрешка. Искам да умра. Не мога да забравя. Не искам никого да огорчавам. Искам да се разтворя, да се махна.”

 

Различни типове родова травма, отнасящи се до процеса на раждане

В традиционната медицина типовете родови нарушения се класифицират по следния начин: тазово предлежание, използване на щипци, цезарово сечение, стимулация, преждевременно или закъсняло раждане, лицево преобръщане, приемане на лекарства и анестизиращи средства.

Сценариите на живота според тъй класифицираните проблематични ситуации са следните:

 

ТАЗОВО ПРЕДЛЕЖАНИЕ

Раждането с тазовото предлежание води до намеса, свързана с насилие и поради тази причина хората родени по този начин обичат да влизат в ролята на жертва.

Установки:
„Трудно ми е да правя нещата както трябва. Винаги всичко правя наобратно. Попадам в места и ситуации, от които не мога да се избавя. Търся решение, но се чувствам незащитен. Всичко се срива. Повтарям опитите си, но живота върви неправилно. Боя се че с каквото и да се заема, няма да стане. Винаги правя неща, които не искам да правя.”

 

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЩИПЦИ

Това също е вид насилствено раждане – в края на краищата, помощта идва, но може ли да се довери човек на такъв тип помощ? За тези хора е характерна двойствеността и недоверчивостта.

Установките са следните:
„Защо всичко трябва да върша сам? Животът е постоянна борба. Трябва всичко да контролирам. Защо винаги ме принуждават да работя под такъв голям натиск?”

 

ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ

При цезаровото сечение човек влиза в света през друга врата. Основният проблем на хората родени по този начин е как да балансират „това го направиха другите” с „да го направя самостоятелно”. Счита се ча тези хора трудно се учат на самостоятелност и трудно си поставят граници.

Установките са:
„Няма смисъл да правя каквото и да е , нищо няма да се получи. Някой друг ще го направи. Ще чакам нещо да стане. Каквото започвам не мога да го довърша. Никога не съм в нужното време на нужното място.”

 

СТИМУЛИРАНО РАЖДАНЕ

Когато раждането изкуствено се стимулира, установките са:
„Не съм готов! Не ме подтиквайте! Чувствам се безпомощен, не знам какво да правя. Големият ми проблем е че не знам как да започна. Не мога да постигна това, което искам. Не ме карайте да правя това, за което не съм готов!”

 

„НЕПРАВИЛЕН” ПОЛ

Преживяването, при което очакването за половата принадлежност не е изпълнено.

Тогава установките са следните:
„Винаги правя не това, което трябва. Всички ги разочаровам. Не съм приятен. Тя не ме иска. Аз съм в двоен капан – тя ме иска, но аз не се справям, аз съм неудачник и никога няма да мога да променя това.”
Някои изследвания показват, че ако полът на детето не съответсва на силното желание на родителите, то има риск то да развие поведение по-характерно за представителите на противоположния пол, дори и да смени сексуалната си ориентация.

 

”Истината е, че това, което досега сме вярвали за бебетата не е вярно. Не сме разбирали и дори сме подценявали техните способности. В никакъв случай те не са прости същества, напротив, те са много сложни и са отвъд времето – малки създания с неочаквано големи мисли.”

д-р Чембърлейн

 

Истина е, че бебетата знаят много повече, отколкото предполагаме. Минути след раждането си бебето е способно да разпознае майка си по лицето и, по миризмата и, по гласът и. Макар външния свят да не е все още тъй интересен за новороденото и то да обръща повече внимание навътре към своите лични телесни усещания, които са нещо изцяло ново за него, сетивата му работят, а заедно с тях и присъщите им когнитивни процеси.

Всъщност това, което вижда детето е реалност много по-голяма от тази, която виждаме ние. Това е свръхреалността на Все-съществуващото. Ние сме орязали нейната тоталност заради думите, но новородените нямат думи. За тях всичко е едно неразчленимо цяло. Бебетата гледат със съзнание, но трансцендентално съзнание, през техните очи ни гледа свръхреалността.

За да придобием някаква представа за тяхното състояние, ще призовем на помощ въображението. Представете си, че сте новородено, което гледа една ябълка, държана от майка му на нивото на очите. За да стане това, забравете за думите – вие дори не знаете, че съществуват думи, които наричат този цвят червен и тази форма обла, че това изобщо е отделено по някакъв начин от всичко останало (ръката на майката, фона зад нея), което очите виждат, че на докосване това нещо е гладко и много приятно, че може дори да се вкара в устата, че има вкус. Всъщност вие не знаете дори че имате уста и че когато усещате вкуса на млякото, това е вкусово усещане, което се случва във вашето тяло. Въобще идеята за тяло ви е още чужда. Не знаете, че имате тяло и че може по собствена воля да го придвижвате, да протягате ръка, но какво е това ръка и къде точно ще я протегнете? Нещата около вас непрекъснато се променят с невероятна скорост. Свикнали на сравнително еднообразния живот в утробата, сега всеки нов звук, мирис, цвят, всяко едно докосване влиза едновременно, без никакъв филтър на реалността, който да я прави малко по-удобна и обяснима.

С течение на времето отвореното съзнание все повече започва да се затваря в посока на реалността, към която го призовава словесното описание, но по време на раждането то е напълно отворено. Много проучвания сочат, че бебетата напълно изживяват своето раждане, изживяват болката от притискането, когато минават през родилния канал, шока от смяната на средата, от срещата с изцяло непознатия и чужд свят, в който всичко е тотално различно от уютната и тъмна утроба. Те нямат обяснение за това, то просто се случва. Една психика, която е изградила чувството си за идентичност и съществуване в една среда, изведнъж се оказва в съвсем чужда среда, което е и край на идентичността, преживяване на смърт, на изчезване. Единствено майката е тази, която връща базисното усещане за сигурност, нишката на „Аза”, защото тя е все още тук, част от познатото, от живота дотук. Вярно, след прехода на раждането, тя е тотално видоизменена – досега е била преживявана отвътре, сега – по съвсем различен начин, като нещо външно, но е все пак тя – познатата. А какво би се случило, ако тя не е там?

Все още в акушерската практика не е въведен навсякъде обичаят, бебето задължително да се дава първо на майката веднага след раждането. Сякаш че премерването му и измиването му са по-важни от неговото психическо състояние, от възможността да му се помогне то да преодолее родилния шок, да се осъществи един положителен импринтинг, който е от съществено значение не само за някои видове животни, но и за човешките същества, нищо че са все още в предвербален стадий.

У нас в България все още не се обръща внимание на този важен аспект от изграждането на бъдещото същество – времето на вътреутробното му развитие и времето на неговото раждане. Макар вече да има много научни публикации за родовата травма и нейното негативно влияние, в нито една болница не се имат предвид тези важни психологически аспекти. Отделянето на бебета в друго помещение за целия период на престоя на родилката в болницата е още по- порочна практика, която показва неразбиране на последствията за уязвимата психика на бебетата. Сега повече от всякога те се нуждаят от майките си, за да може чрез тях да преживеят света като сигурно и безопасно място, а не като объркващ, враждебен и необгрижващ. По начина, който ще им повлияе да възприемат света и по-нататък в живота. След раждането за бебето майката е всичко – тя е целият му свят и връзката с нея е от изключително значение за чувството му за собствена значимост и самочувствие впоследствие.

Раждането и първите дни на новороденото са от съществено значение за благополучното развитие на бъдещия човек. Ранните етапи на онтогенезата са съществени предпоставки за оптималното развитие на новороденото. Ето защо е необходимо в първите месеци от живота да му се даде подходяща грижа. Новородено и кърмачето са в пълна зависимост от тези, които полагат грижа за тях. Те имат определени потребности, които можем да разделим на телесни и психически.

Телесните потребности са: хранене, потребност от сучене, уриниране, дефекация, потребност от физически контакт с майката, от комфортно телесно обкръжение и безопасност.

Психическите потребности са: контакт с майката, положителни емоции, общуване, потребност от сетивни впечатления – звуци, миризми, вкусове, цветове, образи, тактилни усещания и др.

Единствено майката може да даде необходимата подръжка на своето дете като влезе в пълно съответсвие с неговото психично и психосоматично развитие. Системата майка – дете е от първостепенна важност за т.нар. от Е.Фром индивидуализация, водеща до развитието на самосъзнание.

При неправилно отношение в постнаталния период, бебето може да попадне в хронична психотравмираща ситуация, която да наруши процеса на адаптация, да доведе до отклонения и задбавяне в психомоторното му развитие.

Една от най-грубите грешки, които се допускат при новородените е неразбирането на това, че само в системата майка – дете е възможен процесът “индивидуализация”. За психическото развитие на детето е необходимо отношението с майката да носи топлина и любов – да бъде емоционално общуване. Ако майката е студена, със сдържани емоции, рядко го взема на ръце, или е с непоследователно и непредсказуемо поведение, тогава това отношение не способства доброто психическо развитие на детето.

В съграждането на личностните особености на детето определящо влияние има отношението на майката към него. Тя е неговото първо огледало, чрез нея детето формира основата на своето възприятие за себе си като субект. Главен признак на майчинството се явява способността на жената да се идентифицира със детето си и то не на ниво ум, а чрез преживяването на неговите състояния. Тази уникална способност е своеобразно продължение на деветте месеца симбиотично единство.

Изучаването на законите на развитие на висшата нервна дейност показва, че органите на чувствата се развиват само ако върху тях се оказва съответното въздействие. Значимите възрастни около детето са тези, които захранват неговия емоционален свят. Боулби казва “ за недиференцираната психика на детето е необходимо влиянието на психичния организатор – майката”.

За пълноценното развитие на детето не е достатъчно то да слуша реч, да вижда обекти, на него му е необходимо взаимодействие- не само майката да се обръща към него, но и да отговаря на неговото обръщение към нея, на неговата инициатива за диалог. Ласкавото отношение през първите месеци на детето е от изключителна важност за неговото правилно емоционално развитие. Невъзможността то да изпита и да прояви различните форми на любов и ласка нерядко води до емоционална отчужденост по – нататък в живота.

Липсата на възможността да се изразяват вербално съвсем не пречи на бебетата да осъществява диалог в своите първи дни. Усмивката, плачът, различните звуци, движениията на тялото създават една богата палитра от изразни средства, която всяка една майка се научава да разпознава и да реагира според желанията на своето дете. Разбира се, ако желае. Според Айнсуърт и Бел, бебето използва плача, когато всичко друго, с което може да привлече вниманието на възрастния остава без отговор като главна причина за плача е майчината неотзивчивост. Според тях, бебетата, към които се проявява повече внимание и грижа плачат най-малко. Ако майките са отзивчиви към тях, те развиват своето базисно чувство на доверие и усещането за контрол над ситуацията, чувстват се обичани и защитени, което се отразява благотворно по-нататък в живота им. Айнсуърт открива, че деца с по-отзивчиви майки били по-щастливи и радостни, когато изследвали непознати ситуации и изпитвали по-малка тревожност при раздяла. Деца, които получавали повече ласка и внимание, преживявали по-голяма радост, когато били оставяни да играят сами и да изследват света.

До подобен извод достигат и Джофа и Ваун (1982) и Меин и Касиди (1985). Техните изследвания показват, че децата, които се чувстват сигурни във връзката си с майката през първата година, в следващите периоди проявяват по-голямо любопитство и творчество, по –отворени са за общуване със своите връстници, предпочитани партньори са за игрите, а на 3-4 години се изявяват като лидери, инициатори на игрите, отнасят се с по-голяма отзивчивост към потребностите на другите деца. В отличие от тях тревожните деца били по-безучастни към игрите, по-незаинтересовани, проявявали по-малко любопитство и бързо се отказвали от преследването на своите цели.

 

След раждането идва един изключително ценен и важен период, който при нас е известен като първите 40 дни на новороденото, в които майката и детето са в по-специален режим. Знае се, че тези дни детето е добре да стои в къщата, да няма контакт с външни хора, защото е особено податливо на енергийни въздействия, да се прибират дрехите му от простора преди да падне нощна, а майката, ако излиза, да се прибира до залез слънце...Макар някои неща да ни изглеждат като суеверие, те навярно имат своите основания, но сме загубили свързващия ги смисъл. Не е така обаче с Китай и пазената там традиция за т.нар. Златен месец - месеца след раждането, определен за възстановяване и лечение.

Счита се, че след раждането жената влиза в интензивен възстановителен период, в който целия организъм се обновява напълно и затова тя може да се излекува от всяка една болест, която е имала до момента. Но също така, през тези дни ако не се пази и заболее от нещо, има опасност то да се превърне в хроническо заболяване и да остане до края на живота й. Затова традиционно там се спазват следните правила и забрани:

•Майката да се пази от проникване на Студ и Влага – да се пази от студени и влажни помещения и вятър, да не се мие със студена вода, въобще да избягва водата първия месец след раждането, като вместо душ може да се обтрива с джинджифилова отвара, да не яде студени и несготвени храни – вкл. плодове и зеленчуци, да не пие студени питиета, да не прави секс и енергични упражнения, да не вдига тежко, да не работи. По повод на последното, в Китай дори семейството да е много бедно, ако няма възможност мъжът или майката на родилата да се погрижат за домакинската работа, наемат жена, която да се грижи за домакинството, тъй като знаят ,че това е инвестиция за здравето, която си заслужава.